20091220

Време е за нещо ново... май :)

отдавна се каня да разказвам приказки...
в които да описвам магичните си нощи(*щото дните са твърде прозаични... за мое съжаление*) - как бродя сама из нощна София, осветявана от автомобилните фарове, от светлините на витрините, от уличните лампи... Как се скитам сред клошари и глутници кучета, сред проститутки и травестити, свеждайки поглед, когато се разминавам с тях... понеже ме е срам.. от това, което са... Страх ме е също, че погледнат ли ме в очите, ше ми откраднат чистотата.., невинността.. а аз в техните очи ще се удавя в мръсотията и нищетата, които са погубили същността им... Ах, как ме е страх.
Извръщам се от курвите и си говоря с лудите... те ме харесват... повечето... тревожат се за мен, че обикалям сама в тъмното и ме благославят :))
(от лудите се страхувам също, въпреки че ме харесват. Човек никога не знае как точно ще решат да изразят симпатията си... силно се надявам да не тръгнат да ме ядат или убиват... или накърняват целостта на тялото ми... или въобще да ме пипат )


а нощите... нощите, които действително са най-тежки, са изпълнени с моите си депресивни състояния, присъщи за моята същност отколе, но засилващи се последната година-две... Лошите спомени за загубите, които съм преживяла в миналото се връщат. И въпреки скорошната ми твърда убеденост, че съм ги надмогнала, те пристигат с изненадваща сила и държат, настояват да бъдат изстрадани отново... Провалите, които смятах, че съм загърбила, напомнят за себе си. В съзнанието ми, де... в реалността са невъзвратимо изминали, загубени, отдавна свършили ...

Отдавна се шегувам, че колекционирам разбити сърца... в буркани с формалинов разтвор... и че засега имам само своето.. :)) А това би трябвало да подсказва, че нямам сърце, не че съм с разбито такова ;)
Щото за загубите никой няма да ме обезщети и единственото, което ми остава е да се застраховам за бъдещи евентуални щети - та затова и сърцето ми е защитено в стъкленицата(ах, приказка) - предпазни мерки

та... почнах да пиша тая приказка с цел да покажа наличието на ясната мисъл, че отдавна знам какво и кого съм изгубила и защо е станало така. Отдавна съм приела, че загубите са част от скапания път, който трябва да извървя, просто защото ме е страх да го приключа сама.
а хората продължават да ме изоставят, за да търсят друго, което аз явно не съм в състояние да дам... И го намират... :) Ами.. да са живи и здрави! :)) И да бъдат много щастливи!

аз се предадох един пост напред :D



<почерпка>


и

20091212

отказвам се
уморих се
всичко си дадох, цялата се изчерпах...
не мога повече, нямам друго

прости ми

20091031

Аз не съм от тоя свят..

Аз не съм от тоя свят. Родена съм много далеч от тука, на Края на Вселената... Но ми ми доскуча да ме ограничава линията на свършека и реших да видя как живеят тия по средата, които дори не знаят за нейното съществуване. Без на никого да се обадя тръгнах, накъдето ми видят очите, и пътят ми ме доведе при хората, без да ме подготви предварително как всеки ден ще ме осакатяват те. Пътувах до тук съвсем за кратко – за някакви си секунди видях как изригват звезди, как погиват планети и как се раждат светове. И в тези мигове на безвремие съзерцавах най-изящната красота, която може да бъде видяна. И така съм се унесла, взирайки се в грандиозната първична мощ, че съм объркала посоката... и се озовах тук..

А аз не съм човек. Никога не съм била, затова и не се разбирам с човеците. В нощите, когато се прибирам към дома си, те ми говорят, очаквайки да им отвърна. А аз ги подминавам, понеже ме отвращава неясното и бясно мърдане на устните им. Мразя гласовете им - пищящи и дразнещи, мразя ръцете им – мръсни и груби, мразя телата им - безформени и лишени от смисъл...
Те ми разкъсват душата с острите си нокти, захапват пърчета от плътта ми, омърсяват ме с погледа си, обиждат ме с мислите си, унижават ме с държанието си. А аз ранена и наскърбена си тръгвам от тях.
Оставям грозотата им зад мене, пренебрегвам жалката им нужда от подкрепа, загърбвам им егоистичната, себична суета... И след мене те гледат с откачен и неразбиращ поглед.. погледът на умопомраен...
И те са всичките такива.

А аз обикалям в студа и мокротата на нощния град. Прелитам над шахтите, стъпвам в локвите... и си говоря сама... или с куклите, или с кучетата...
Понякога заговарям манекените по витрините. Те така приличат на хора, но са други! Смея се на раздърпаните им коси и ги лаская за мъртвешката им застиналост. А те така безжизнено гледат, че аз се влюбвам в безвремието, с което разполагат.
Или кучета по градинките, скимтящи с подвити опашки, треперещи и гледащи молещо, покорно. Само във техните очи мога да позная себе си...

Иска ми се върна вкъщи. Но се изгубих и не помня пътя назад. Лутах се хиляди пъти из безкрая, в търсене на оная граница, от която избягах преди толкова време. Но все не я откривам и се връщам тука все по-отчаяна и все по-нещастна.., за да си говоря с кучетата и куклите... и да подминавам хората

20091011

Всеки се спасява поединично, както може...
Колкото и да не ти се иска да постъпваш егоистично, трябва!
Никой не мисли за тебе, що ти да мислиш за другите?
Замисли се! Тука се борим не просто за победа, а за оцеляване!

20090930

Insomnia

Хората се различават по своя хронотип. Разграничават се два - чучулиги и сови. Совите обичат да спят по до късно и са активни предимно вечер, докато чучулигите се излюпват в ранно утро и към края на деня са неработоспособни(их, ква хубава дума..)проблемът в случая е, че не мога да си определя положението О.о
Не е тайна, че имам проблеми със съня. Големи.. Който ме познава и още повече, който е живял с мене, знае, че да стана рано е огромно изпитание... За което се извинявам и изявявам готовност да бъда публично порицана и дискретно наказана(тука няма емоушънки, пък :( )
Закъснението е най-малкия дискомфорт, причинен ми от зависимостта от сън сутрин. Успивала съм се за кандидат-студентски изпит.. М, да...
Пропускала съм редовни изпити, щото съм се успивала.. Което не е чак такъв проблем, имайки предвид възможността да се явя на поправка :) Последния случай проспах поправката, де...
Е, проспах е силно казано... Баща ми ме натика в колата и ме заведе да си взема ИБДП-то... Четиристотинте пропътувани километра през осемте часа път на мрънкане от негова страна са подробности, едни такива незначителни и мижави, че дори не знам защо ги споменавам тука..

Сега(последната седмица и нещо)! обаче не мога да спя.. :(
Не ми се ляга вечер, не се чувствам достатъчно уморена, че да заспя... Насилвам се, да си легна, понеже зная, че имам нужда да наваксам съня, който съм пропуснала миналата нощ. Но се въртя с часове в леглото, премисляйки всичко, което става около мене.. Заспивам към един, обаче по волята незнайна висша сила към три вече съм бодра и наспана, зяпнала тавана... Следващия час и нещо прекарвам в баналното броене на овце и мятане в леглото като риба на сухо.. Това всъщност е ужас, който не пожелавам на никого..., водещ до отчаяние и крайното решение да се преместя в другата стая(та поне да гледам телевизия!)
Към седем и половина, когато Дечко вече е излязла за училище, а Бареков се е подал на хоризонта на ранното политиканстване..., заспивам, за да се събудя преди десет.
Ох тва ми е нощно-сутрешната програма за сън..

И вече взе да ми писва да зяпам турски сериали в периода 4-7...

а тая долу какво Очо има ...

20090909

Имах дневник в трети клас. Подарък за рождения ми ден от леля. Помня, че беше розов и си имаше златно катинарче.. и в него си споделях тайните - колко хубаво е да ходиш на народни танци и как искам червено червило...
после го изгорих, понеже Нана(тва природно бедствие) беше разбила златното катинарче, прочела откровенията вътре и се смяла дълго време. после ми заяви, че прекалено се вживявам.. Колко тъжно...
това беше краят на дневниците..
Сега си имам блог... дето си пиша к'вото си искам... Блогът ми си няма катинар, понеже отдавна съм прозирна..
И не ме вълнува, че някой ше сметне за мене, че се впрягам твърде много.
Или ше ме упрекне, че все съм тъжна и меланхолна..

А за това, както всичко на тоя свят, си има причина!
и може да не е логична, ама си е моя и аз си я харесвам...
И за мене тя си е достатъчно значима..
Днес се чудих колко много се променят хората за година. А и аз бая се промених.. Уж тогава установих, че не бях щастлива, но в момента съм по-нещастна отпреди..
Промените винаги са на зле..
затова и мразех да пораствам, затова и мразех да се сближавам с хората(и още си мразя)... щото след всичко хубаво идва раздялата и върви обяснявай на мъничкото си сърце(това ше го разгърна някой друг път), че няма защо да се свива на топка...

Винаги мисля в какво се забърквам и все по-дълбоко затъвам! Патица.. Гъска! Глупачка!
Ах, Марийо!

И после съм се вживявала..
Та нали тва ми е живота, как да не се вживявам в него!?

20090827

За маските и хората

Наистина има толкова много наивност в това да поискаш от някого с маска, да ти разкрие лицето си..
или скрита ирония..
А понякога иронията е така забулена, че дава вид на наивност.. Тогава имаме работа или с гений или с невероятен късметлия.. Не винаги...а само понякога.

Слагам си маската всяка сутрин, заключвайки входната врата. И ми е толкова удобна, че като се прибера, не искам да я свалям.. Но поради хигиенични съображения съм принудена.. Маските задължително се дезинфекцират всяка вечер!

Всеки има маска. Някои дори имат по няколко.
Дори хората с животинска психика.. За тези с душевен живот на нивото на флората имам слабо съмнение.., понеже малко проучвания са правени в техния обществен клас.(проблеми с комуникацията)

не искам никой да си рови носа под моята маска. Има си своя, там да си души!
но пустото любопитство не оставя народа да спи спокойно.. и го подтиква, чегърта го да отлепи от чуждото лице удобното прикритие. А колко жалка и долна страст е това любопитство, тоя мръсен интерес да изчоплиш до кръв нечий образ, само и само да го видиш...

Аз се крия, понеже съм грозна.
Не ме вълнува, че не ми вярваш!
Няма да ти позволя да провериш лично!
И докато имам силата да си пазя тайните, ще го правя.
После ще умра. Преди да бъдат разкрити или поради това...

И моля, когато гниещата ми плът е пред тебе, когато нямам силата да те възпра, ти да бъдеш великодушен към смъртта и да не повдигаш маската, с която е прикрита нищетата... За да ме запомниш такава, каквато аз заблуждавам, че съм..

за благодарност аз няма да искам от тебе, да ми показваш същността си... и ще бъдем квит!

20090717

the final word

5.14..
ранена съм.. не в сърцето, а в главата..в лявата хемисфера

Липсата на мозъчни гънки е в основата на всичките ми земни терзания.. най-вече на психичните


5.17..
не мога да продължа напред...Мразя нещата да се променят, особено ако си ги харесвам.. Е, тебе те харесвах.. затва и съм зациклила тука..


05.19..
бягам, понеже съм страхливка.. Ако ти беше по-смел, нямаше да ме пуснеш


05.20..
искам още време, за да успея. За последно..
Ако си склонен да го дадеш, ти обещавам, че ще съжалиш след време... за себе си, не за мене


05.22..
и тогава ше ти издам една тайна, която ти никога няма да издадеш, но и няма да забравиш...


05.24..
и за последен път ще избереш мен


05.25..
лека нощ.

20090714

Чувствам се така малка, че чак нищожна...
Така сякаш, ако ме стиснеш в прегръдките си, ще се изгубя, ше се затрия, ще се унищожа.. Иска ми се да изкрещя "Не ме наранявай!", обаче буца е заседнала в гърлото ми и не мога да пророня и дума. Пощади ме!, моля те!

20090709

Поредният пропилян ден!
Имам чувството, че по-голяма от мене издънка няма ..
Е.. знам, че има.. Но усещам, че съм много зле..
Липсват ми приоритети и амбиции
пуснала съм се по течението

Пък и ме комплексира инициативността на другите..
Идиод ! (друг път ше обяснявам значението на използваното понятие.. По-скоро някоя друга нощ)

20090707

Слънчасали в дъждовното време

Нещо им става на всички напоследък..
Не на мене.. Аз съм си неизменно в това лунатично настроение. Другите почват да се побъркват, което ме стряска..

Пример 1: вися да чакам пред ВИП-а.. Излязла съм почти на пътното платно и нервно гледам към завоя, да видя познатата кола.. И по едно време некъв болен тип, приближаващ се с возилото си към мене почва да ми маха, да ми се усмихва и да ми говори нещо...
"Абе, и тука ли си навъдиха умопомрачени" - си викам, след като съм се убедила, че около мене няма жива душа и тоя действително говори на мене.. Добре, че отминава.. След това един натиска клаксона и ми заглушава ушите.. Почвам да се оглеждам в прозорците на кафето, да не би да ми е откопчан панталонът...
Абе.. Кво ими става на всички, бе..?!

Пример 2:
Винаги съм се изненадвала на лекотата, с която постигам, каквото си врътна на пръста.. приятно разбира се! Очаквам да се справя с всичко, но не и да става така лесно и бързо.. Сякаш най големите идиоти са се събрали и чакат да ги преметна.. отново.. безнаказано.. Ха ха ха

Петък пак направих шмекерия.. всяка година по това време ме избива на гавра с институции.. Тия, дето ме познават, знаят...

Още от началото си пролича, че денят ще бъде хубав: късно ставане, топла вода в банята(рядко се случва), хубава музика по радиото(за разлика от сега.. :( )
Оправих се и излязох, бях до университета, купих си учебника, дето ми трябва за последния сериозен изпит в Софийски..
Цял ден се возих в автобусите на СГТ и оцелях сред миризмите на манджа, пържени чушки и лук, пот, вкисната пот, и парфюма на Ивана.
Не бих сбъркала това ухание ... никога! По едно време си помислих, че някой е напръскал мене с цел отмъщение(имам неприязън към тая миризма след една неприятна случка, както и към доста други миризми.. ) Не се издрайфах. И дори това, че в 94 накрая беше доста задушно и всички се сплесквахме, гъчкахме и натискахме взаимно като в консерва.. не можа да помрачи вкуса на задоволство в устата ми..

ха ха.. Пак преебах държавата!

та.. Новият ми университет е ВТУ Тодор Каблешков .. Приближавайки към ректората ми стана ясно, че това е точния избор - неподдържана остаряла база, лъха на посредственост и ... Абе.. тва сигурно е най-пропадналия университет у Софията..
Приближавайки към ректората по алеята дочувам мощна чалга от кафенето пред ректората... Да, това определено е точното място!!!


Влизам в Ректората. Вътре мяза на партер на гимназия.. провинциална. Приближавам се до гишето и заговарям жената, която приема документите:
- Аз имам един въпрос. Проблемче малко.. - и почвам да си разказвам историята, измислена сутринта. Тя ме гледа неразбиращо и показва с жестове, че трябва да мина вътре в офиса, за да задам въпроса си на шефа й.
С мъже по-се оправям.. :)
Почвам да обяснявам, че съм студентка вече, но искам да кандидатствам в Транспортния.., но дипломата ми е в университета и ако може да мина с копие..
Тоз ме гледа и се чуди къде съм тръгнала от УНСС(казах му, че уча там :))) ) там, дето даже дограмата им е по-стара от мене..
- Противоречия с преподавател.. - основателна причина..
- Те си мислят, че са най-великите - казва човекът с явна злоба и завист :))) и подава ксерокопието на дипломата ми на жената, приемаща документите, с думите - Девойката си има диплома!

Това и чакам да чуя. Взимам документите за кандидатстване и почвам да попълвам специалностите. Въобще не помня какво съм дала като желания, но знам, че съм вътре първо класиране първо желание дори да изкарам тройка на теста...(който между другото ми се струва адски лесен!, въпреки че не съм пипвала математика от толко много години )

Попълних и документите на Благой. В различни стаи сме.. Ма.. няма пълно щастие!

Ше видим дали ше успея да го намърдам някъде...
но съм оптимистка, че тука просто всеки идиот може да влезе.. Аз сум влязла без изпит, само с фейс контрол - мойта интелигентна физиономия.
ха ха ха
пак кандидат-сту
дентски трепети, пак изпити..
Пристрастена съм вече..

догодина пак, обещавам си!

днеска се чудя толкова ли честна, добродушна и чистосърдечна изглеждам.. ОМФГ.. Аз?!
Или проблемът не е в мене, а в другите, на които лятото не им се отразява добре...

20090702

I'll show the wind how to fly..


Днеска ми е супер щастливия ден!!!
Цял ден се мотам, не уча(шейм он ми!; Деца, не взимайте пример!), обикалям по кафетата и съм в перфектното настроение..
Даже музиката по радиото ме кефи и нямам никакви забележки!!!
Сега почвам да чета глупостите, които трябва да уча.. Няма да лягам, за да не секвам устрема на деня, да хвана инерцията един вид.. и... понеже от сън спомен няма..! и ще науча!
даже съм и влюбена .. в себе си както винаги, но сега май повече от обикновено..
Абе, животът е хубав!

20090629

Буря..


За пореден път се убеждавам, че няма много смисъл..
Днес го търсих навсякъде. Преместих всеки предмет във тая малка стая. Два пъти разхвърлих чекмеджето по пода, проверих под завивките и под леглото, зад шкафа, гледах в банята и в гардероба, между страницата на книгите, под килима.. Преобърнах всичко наопаки.. И не намерих нищо! Няма го... поне тука.. при мене...
Май се е скрил толкова добре, че да не бъде открит никога, което е безумно тъпо.

Всеки ден чакам да завали, за да има фасадно оправдание за лошото ми настроение.. Не че трябва да си търся алиби, че съм все нещастна, не че някой ми е държал сметка..
За собствено удовлетворение го правя... По-скоро за собствено спокойствие! ... че всичко трябва да си има резонна причина.., макар и смисъл да няма..
(О, как съм парадоксално хаотична..
(Понякога дори си харесвам тая черта) )

Бурите ми носят спокойствие.. омиротворяват ме.. Идват, преобръщат всичко, показвайки нечовешката си мощ и си отиват все едно не ги е имало.. Но след тях никога нищо не е същото...
мечтая за подобно могъщество!, когато никой не ме гледа.. или вижда..

Пак гръм! и настръхвам.. И чакам вятъра да ме принуди да затворя прозорците, които ще бъдат широко отворени до последно! Докато едрите освирепели капки не почнат жестоко да се се удрят в мене, без да осъзнават, колко много обичам да чувствам студената им ласка по кожата си..

Бих била щастлива, ако бурите продължаваха вечно.. ако нямаше време за оценка на щетите.. Ако яростта нямаше край.. И необузданата, стихийна, неудържима страст продължаваше вечно... Защото тя е именно страст!

Без смисъл, защото не й е нужен..

...което ми подсказва и аз да спра да го търся..

20090611

Първоначалната идея на тоя блог не беше да е място, където изливам сантименталния си, лигав, драматично-романтичен отпадък!
Уви, изначалните идеи се провалиха...

20090605

Днес съм нещастна!
То не, че вчера не бях, но днес плувам в особен вид самосъжаление! Махам с ръце, греба уж, ритам с крака, пляскам се в тоя тегав флуид измъчено и вяло. Изтезавам душата си, погубвам я в апатия и безразличие, обезличавам я, затривам я... умишлено!?

Четох една статия днеска... Основната идея, която авторът(колега в университета) се опитва да натрапи е, че жените, които показват независимост, самоувереност и сила са.. смешни! Жалки са, поради факта, че се опитват да изглеждат горди и непоколебими, че игнорират мъжете, понеже не покриват високите им критерии, а всъщност мокрят вечер възглавницата със сълзите си - знак за самосъжалението, което ги изгаря!

Действително вечерите са най трудни.. Правят се равносметки на деня, на изминалата година и на живота... и равносметката не е розова, перспективите изглеждат тъмни също..

Но самотата може и да е изстрадана, но не е срамна в никой случай! и сълзите са си наши и вместо да ги проливаме за някого, който не ги заслужава, по добре да бъдат изплакани в наша чест и за наше успокоение! Защото всяка от нас е най-достойна за себе си!!!

20090601

Приказка за лека нощ

Почвам направо:
"Гаджето си има жена. .. И две деца... Едното е на по-малко от година... Момиченце - Мария. Веднъж я хванах за ръчичката и тя се разплака... прииска ми се да убия това мижаво създание, което не ме харесва... Че то не може да мисли, не може да говори, ака си в гащите... Как по дяволите може да не ме харесва?! Иначе е сладка - сини очи, руса коса... Като порасне ше заприлича на мен... и ше ме ненавижда, убедена съм... какво да изпитвам към някого, който със сигурност в бъдеще ще ме кори, ше ме обвинява?!
Момчето се казва Асен... кефи ми се... Вика ми "Како", като излизаме ме държи за ръката, смеем се, тичаме... май ме харесва, засега...
има ли смисъл да споменавам, че съпругата на приятеля ми ме мрази. Има ли смисъл да казвам с колко ненавист набира моя номер и мълчи?! да мълчиш, а да изпращаш омраза на десетки километри - това тя го може... велика е, просто!
Майката на мъжа на моя живот ме проклина... Кълне ме грозно и страшно, а като си представям как настървено изрича думите, хвърляйки лиги и гледайки истерично, настръхвам... майка ми не би кълняла! Никога!
В живота си се възхищавам на две жени - майка ми и жената на мъжа ми!
На майка ми, защото ме е отгледала, а на таня, понеже дели със мене най ценното си!

та живели главните герои във война и неразбирателство вече почти година..."

Това е приказката

лека нощ!

20090530

Обобщение

Всъщност като малка наистина си представях, че съм принцеса, както всяко момиче мечтае... Образът на принца отново изплува в съзнанието ми, сякаш беше скоро времето, когато осъзнах, че не приказка ще бъде моят живот и не златни ще са пантофките, които губя.. Много отдавна ме приземиха на асфалта толкова грубо, че чак усетих вкуса му... и си ожулих коленете, и двете.. Ликът на принца, вместо да остане там далече, заедно с одраната ми кожа по асфалта, си ме преследваше всичките тия години с тъмните си очи, светлата си коса и сляпата отдаденост към невинната любов... Преследваше ме с гордия и аристократичен маниер, с безумната жертвоготовност, със смелостта на влюбения...
И си мислех, че търся точно тия качества... Но се оказва, като се замисля, че въобщ
е не е така... Добродушието, жертвоготовността, честността никога не са били привлекателни... Ние не ги харесваме тия залупеняци, дето ни приемат такива, каквито сме, които ни търпят префърцунените капризи и които ни гледат в очите! Ние харесваме лошите момчета, които гледат страшно, бият се, пият повече, отколкото могат да понесат, карат колите бързо и безотговорно.., демонстрират сила и безнаказаност... и не ни обръщат ник'во внимание!
И кво стана с русия принц и влюбения му поглед?! Кво стана с добротата, която за нас е най-важна?! - Ми той си стои, за да покаже, колко далече е желанието от идеала, за да напомни, колко наивни бяха датските илюзии и колко виновни сме всъщност пред мечтите си... Които, макар и да не изчезват с времето от съзнанието ни, нямат никаква власт над нас... и принца от детските сънища и на колене да падне, пак ще погледнем встрани, дирейки атипода му, който дори не е със светла коса...

а приказката няма да има щастлив край, понеже предопределените в началото половини никога не се събират ;)

Дами, Филип!

20090529

детелина?

Работата е там, че отдавна не мога да пиша...
А, когато бях малка, имах стил на писане - личен, мой си, уникален, детелинен... и... другите го харесваха... И май ми завиждаха за него! Но го изгубих по пътя към щастието... получих някои радости и си изгубих 'таланта'. Щастливите хора не пишат. Пишат тези, които усещат болезнената липса на удовлетвореност. Които чувстват празнота и с думите опитват да я запълнят... А аз поисках да открия други неща, да запълня пропастите с радости - ефимерни и нерентабилни... И се захабих, а душата ми загрубя... Сега разбирам, че въобще не си е струвало...
Вече не чувствам нищо, не усещам дори липса... а дупките си зеят пред мене грозно празни, дълбоко изкопани и незапушени... Дори не ме боли, като гледам в черната им тъмнина..
Сега нямам стил, нямам почерк дори, щото щракам по черните копчета на клавиатурата.. и думите излизат банални и изтъркани, шаблонни... И неубедителни при всички случаи...
бих те помолила за помощ, но предчувствам немия ти отказ, затова ще замълча! аз не мога да овладея нищетата на живота и не мога да искам от тебе закрила, понеже не заслужавам...
А дупките растат и чернеят, погубвайки детелинената ми същност, разяждайки като с киселина живите останки... Дали след време нещо ще остане от мене..?

Дикинсън има едно хубаво стихотворение , което в превод звучи така:
Да се направи прерия са нужни -
пчела и детелина,
пчела и детелина,
и една мечта голяма...
Но и мечтата само стига,
ако пчела и детелина няма.


Мечти нямам, жужащи не понасям... Искам си детелините! Моля!!!

"В поле осеяно с цветя,
детелинен цвят се търси..."

20090512

Рицарят на черната дама

Автобусът е пълен, а аз пътувам за Там... Мразя това „Там”, мразя и автобусите!
Но обичам тунелите - дъждът спира да шляпа по тенекиения покрив, и за половин минута успявам да си чуя мислите...
„Моли ме да го вкарам във моята приказка, но не искал нищо от мене... Мечтаел за идеализирана връзка с дамата на сърцето си... той бил рицар... За миг си го представих с 40 килограма желязо върху му да повдига шлема и сковано да се навежда за поклон.. доста шумен поклон! Железният човек... Не - ламариненият! Добре поне, че е як, че да не го смажат доспехите. Смея си се сама в рейса, представяйки си метросексуалния му гъз в метална обвивка!
Искал да му подаря кърпичка с инициалите си, която да мирише и да си мечтае за мене, да се срещаме тайно в тъмните градинки на лунна светлина и да се гледаме в очите, да си разменяме тайни писма чрез най-доверените ни неграмотни слуги, или по гълъб направо?
Оффффф!!!!! Мразя безпочвени сантиментални откровения. Аз поне тая нива не съм я наторявала, нито съм поливала ... За Бога, нищо не съм сяла! Няма да прибирам чуждата реколта, ей!
Да си оправя сам бакиите, да си събира версиите, да си сърба попарата и да ми се маха от главата, че ставам агресивна! Да излезе от въображаемото си Средновековие и да се върне в мръсната съвременност, на чийто вход от десет години пише 21 век. Да влезе и той в него, щото да изоставаш не е модерно... даже граничи с патологичност! ... Тука дами няма! Тука има парцалколюбки, влюбени единствено в собствената си меркантилност! Ако не го приема, значи е куп ръждясали, прогнили ламарини! Т’ва вече не е вървежно! Пункта за събиране на вторични метали го затворих отдавна, много преди него, и нямам никво намерение да го отварям пак!
Даже се изяждам от яд, че си губя трийсетте секунди в размишления за него, вместо да си мечтая за Тебе!”

Светлината в тунела се показва.. Как я мразя! Почти колкото автобусите и онова Там! Дъждът се стича от покрива на рейса по стъклата и отмива мислите... те и без това бяха за отмиване ..

20090511

Би ли ме обикнал?

Би ли ме обикнал?

Властелинът на черната крепост си, а аз съм една от десетките слугини. Нямаш семейство. Не обичаш никого. Не плачеш, не се усмихваш. Кръвта ти е ледена, лицето каменно... Но погледът искри! Нямаш приятели, но и липсват врагове... Не уважение, по-скоро страхопочитание.

Аз съм обикновена, но имам специална задача – да ти мия краката! Всяка нощ сънувам, че ме целуваш. Вечерен блян, приказка, която си разказвам сама, за да не заспя. Така от векове... А ти не целуваш, не галиш, не милваш. Не мразиш, но и не обичаш. Нараняваш... Имаш нужда от мене, но моето място може да заеме всеки. Свършваш си работата и тръшваш вратата... а след тебе вони на урина... и не само! Причиняваш ми болка! Извиваш ми ръцете, биеш ме през лицето, сритваш проснатото ми на пода тяло, плюеш върху ми... А аз вия от болка и унижение, гърча се в ръцете ти в последни предсмъртни конвулси . Стискаш с грубите си мазолести ръце цялото ми съществуване и то постепенно издъхва. Хрипти и агонизира под натиска на жестоката ти мъжка сила..., мъчи се да си поеме въздух, но не би! Не заслужава да диша без болка.
Колко робски тела, гният в твоята кула, задушени от обичта си към тебе?

И мойто ще гние – на твоята малка робиня, поредната, една от всичките. Превърнал си душата ми в Личен кенеф и гнусиш! Петниш чистите й пеперудени стени, лекьосваш, мажеш...
А аз съм се свила на пода пред вратата ти като кучка – смирена и покорна... и само за едно те моля: Като свършиш, пусни водата... че мирише...

20090321

цък
вали ли..?

Дъжд?...


Ти знаеш ли какво е да разрушаваш мечти? Човешки мечти... - чакани, блянувани, жадувани... Изстрадани. Мечти, които са колкото вълшебни, нереални, специални, толкова и нормални, обикновени.
А твоите мечти какви са? За какво мислиш, затваряйки очи, преди да заспиш? отлиташ ли някъде далече, различен ли си, сам..., с кого? и щастлив ли си ? поне си спокоен... хубаво е!
Би ли намразил тоя, който ти отнеме вечерния блян, който ти открадне топлинката... тая, която е толкова мека, приятна..., че не искаш да заспиваш, че да не я загубиш...? тая, която те кара да мислиш и за утре... тая, която ти дава сила на сутринта да... да почнеш да я гониш пак... до вечерта, когато пак е твоя, докато... не заспиш
ненавиждаш ли ме? мразиш ли ме, че ти смазах мечтата? Че ти стъпках илюзиите... че те разочаровах?
Не! Ти си прекалено добър, прекалено свестен, прекалено разбиращ...Ти си високо! Ти си мечта!

Дъжд вали!