Буря..

За пореден път се убеждавам, че няма много смисъл..
Днес го търсих навсякъде. Преместих всеки предмет във тая малка стая. Два пъти разхвърлих чекмеджето по пода, проверих под завивките и под леглото, зад шкафа, гледах в банята и в гардероба, между страницата на книгите, под килима.. Преобърнах всичко наопаки.. И не намерих нищо! Няма го... поне тука.. при мене...
Май се е скрил толкова добре, че да не бъде открит никога, което е безумно тъпо.

Всеки ден чакам да завали, за да има фасадно оправдание за лошото ми настроение.. Не че трябва да си търся алиби, че съм все нещастна, не че някой ми е държал сметка..
За собствено удовлетворение го правя... По-скоро за собствено спокойствие! ... че всичко трябва да си има резонна причина.., макар и смисъл да няма..
(О, как съм парадоксално хаотична..
(Понякога дори си харесвам тая черта) )

Бурите ми носят спокойствие.. омиротворяват ме.. Идват, преобръщат всичко, показвайки нечовешката си мощ и си отиват все едно не ги е имало.. Но след тях никога нищо не е същото...
мечтая за подобно могъщество!, когато никой не ме гледа.. или вижда..

Пак гръм! и настръхвам.. И чакам вятъра да ме принуди да затворя прозорците, които ще бъдат широко отворени до последно! Докато едрите освирепели капки не почнат жестоко да се се удрят в мене, без да осъзнават, колко много обичам да чувствам студената им ласка по кожата си..

Бих била щастлива, ако бурите продължаваха вечно.. ако нямаше време за оценка на щетите.. Ако яростта нямаше край.. И необузданата, стихийна, неудържима страст продължаваше вечно... Защото тя е именно страст!

Без смисъл, защото не й е нужен..

...което ми подсказва и аз да спра да го търся..