Рицарят на черната дама

Автобусът е пълен, а аз пътувам за Там... Мразя това „Там”, мразя и автобусите!
Но обичам тунелите - дъждът спира да шляпа по тенекиения покрив, и за половин минута успявам да си чуя мислите...
„Моли ме да го вкарам във моята приказка, но не искал нищо от мене... Мечтаел за идеализирана връзка с дамата на сърцето си... той бил рицар... За миг си го представих с 40 килограма желязо върху му да повдига шлема и сковано да се навежда за поклон.. доста шумен поклон! Железният човек... Не - ламариненият! Добре поне, че е як, че да не го смажат доспехите. Смея си се сама в рейса, представяйки си метросексуалния му гъз в метална обвивка!
Искал да му подаря кърпичка с инициалите си, която да мирише и да си мечтае за мене, да се срещаме тайно в тъмните градинки на лунна светлина и да се гледаме в очите, да си разменяме тайни писма чрез най-доверените ни неграмотни слуги, или по гълъб направо?
Оффффф!!!!! Мразя безпочвени сантиментални откровения. Аз поне тая нива не съм я наторявала, нито съм поливала ... За Бога, нищо не съм сяла! Няма да прибирам чуждата реколта, ей!
Да си оправя сам бакиите, да си събира версиите, да си сърба попарата и да ми се маха от главата, че ставам агресивна! Да излезе от въображаемото си Средновековие и да се върне в мръсната съвременност, на чийто вход от десет години пише 21 век. Да влезе и той в него, щото да изоставаш не е модерно... даже граничи с патологичност! ... Тука дами няма! Тука има парцалколюбки, влюбени единствено в собствената си меркантилност! Ако не го приема, значи е куп ръждясали, прогнили ламарини! Т’ва вече не е вървежно! Пункта за събиране на вторични метали го затворих отдавна, много преди него, и нямам никво намерение да го отварям пак!
Даже се изяждам от яд, че си губя трийсетте секунди в размишления за него, вместо да си мечтая за Тебе!”
Светлината в тунела се показва.. Как я мразя! Почти колкото автобусите и онова Там! Дъждът се стича от покрива на рейса по стъклата и отмива мислите... те и без това бяха за отмиване ..