Обобщение

Всъщност като малка наистина си представях, че съм принцеса, както всяко момиче мечтае... Образът на принца отново изплува в съзнанието ми, сякаш беше скоро времето, когато осъзнах, че не приказка ще бъде моят живот и не златни ще са пантофките, които губя.. Много отдавна ме приземиха на асфалта толкова грубо, че чак усетих вкуса му... и си ожулих коленете, и двете.. Ликът на принца, вместо да остане там далече, заедно с одраната ми кожа по асфалта, си ме преследваше всичките тия години с тъмните си очи, светлата си коса и сляпата отдаденост към невинната любов... Преследваше ме с гордия и аристократичен маниер, с безумната жертвоготовност, със смелостта на влюбения...
И си мислех, че търся точно тия качества... Но се оказва, като се замисля, че въобщ
е не е така... Добродушието, жертвоготовността, честността никога не са били привлекателни... Ние не ги харесваме тия залупеняци, дето ни приемат такива, каквито сме, които ни търпят префърцунените капризи и които ни гледат в очите! Ние харесваме лошите момчета, които гледат страшно, бият се, пият повече, отколкото могат да понесат, карат колите бързо и безотговорно.., демонстрират сила и безнаказаност... и не ни обръщат ник'во внимание!
И кво стана с русия принц и влюбения му поглед?! Кво стана с добротата, която за нас е най-важна?! - Ми той си стои, за да покаже, колко далече е желанието от идеала, за да напомни, колко наивни бяха датските илюзии и колко виновни сме всъщност пред мечтите си... Които, макар и да не изчезват с времето от съзнанието ни, нямат никаква власт над нас... и принца от детските сънища и на колене да падне, пак ще погледнем встрани, дирейки атипода му, който дори не е със светла коса...

а приказката няма да има щастлив край, понеже предопределените в началото половини никога не се събират ;)

Дами, Филип!