детелина?

Работата е там, че отдавна не мога да пиша...
А, когато бях малка, имах стил на писане - личен, мой си, уникален, детелинен... и... другите го харесваха... И май ми завиждаха за него! Но го изгубих по пътя към щастието... получих някои радости и си изгубих 'таланта'. Щастливите хора не пишат. Пишат тези, които усещат болезнената липса на удовлетвореност. Които чувстват празнота и с думите опитват да я запълнят... А аз поисках да открия други неща, да запълня пропастите с радости - ефимерни и нерентабилни... И се захабих, а душата ми загрубя... Сега разбирам, че въобще не си е струвало...
Вече не чувствам нищо, не усещам дори липса... а дупките си зеят пред мене грозно празни, дълбоко изкопани и незапушени... Дори не ме боли, като гледам в черната им тъмнина..
Сега нямам стил, нямам почерк дори, щото щракам по черните копчета на клавиатурата.. и думите излизат банални и изтъркани, шаблонни... И неубедителни при всички случаи...
бих те помолила за помощ, но предчувствам немия ти отказ, затова ще замълча! аз не мога да овладея нищетата на живота и не мога да искам от тебе закрила, понеже не заслужавам...
А дупките растат и чернеят, погубвайки детелинената ми същност, разяждайки като с киселина живите останки... Дали след време нещо ще остане от мене..?

Дикинсън има едно хубаво стихотворение , което в превод звучи така:
Да се направи прерия са нужни -
пчела и детелина,
пчела и детелина,
и една мечта голяма...
Но и мечтата само стига,
ако пчела и детелина няма.

Мечти нямам, жужащи не понасям... Искам си детелините! Моля!!!

"В поле осеяно с цветя,
детелинен цвят се търси..."