Имах дневник в трети клас. Подарък за рождения ми ден от леля. Помня, че беше розов и си имаше златно катинарче.. и в него си споделях тайните - колко хубаво е да ходиш на народни танци и как искам червено червило...
после го изгорих, понеже Нана(тва природно бедствие) беше разбила златното катинарче, прочела откровенията вътре и се смяла дълго време. после ми заяви, че прекалено се вживявам.. Колко тъжно...
това беше краят на дневниците..
Сега си имам блог... дето си пиша к'вото си искам... Блогът ми си няма катинар, понеже отдавна съм прозирна..
И не ме вълнува, че някой ше сметне за мене, че се впрягам твърде много.
Или ше ме упрекне, че все съм тъжна и меланхолна..

А за това, както всичко на тоя свят, си има причина!
и може да не е логична, ама си е моя и аз си я харесвам...
И за мене тя си е достатъчно значима..
Днес се чудих колко много се променят хората за година. А и аз бая се промених.. Уж тогава установих, че не бях щастлива, но в момента съм по-нещастна отпреди..
Промените винаги са на зле..
затова и мразех да пораствам, затова и мразех да се сближавам с хората(и още си мразя)... щото след всичко хубаво идва раздялата и върви обяснявай на мъничкото си сърце(това ше го разгърна някой друг път), че няма защо да се свива на топка...

Винаги мисля в какво се забърквам и все по-дълбоко затъвам! Патица.. Гъска! Глупачка!
Ах, Марийо!

И после съм се вживявала..
Та нали тва ми е живота, как да не се вживявам в него!?