Би ли ме обикнал?
Властелинът на черната крепост си, а аз съм една от десетките слугини. Нямаш семейство. Не обичаш никого. Не плачеш, не се усмихваш. Кръвта ти е ледена, лицето каменно... Но погледът искри! Нямаш приятели, но и липсват врагове... Не уважение, по-скоро страхопочитание.
Аз съм обикновена, но имам специална задача – да ти мия краката! Всяка нощ сънувам, че ме целуваш. Вечерен блян, приказка, която си разказвам сама, за да не заспя. Така от векове... А ти не целуваш, не галиш, не милваш. Не мразиш, но и не обичаш. Нараняваш... Имаш нужда от мене, но моето място може да заеме всеки. Свършваш си работата и тръшваш вратата... а след тебе вони на урина... и не само! Причиняваш ми болка! Извиваш ми ръцете, биеш ме през лицето, сритваш проснатото ми на пода тяло, плюеш върху ми... А аз вия от болка и унижение, гърча се в ръцете ти в последни предсмъртни конвулси . Стискаш с грубите си мазолести ръце цялото ми съществуване и то постепенно издъхва. Хрипти и агонизира под натиска на жестоката ти мъжка сила..., мъчи се да си поеме въздух, но не би! Не заслужава да диша без болка.
Колко робски тела, гният в твоята кула, задушени от обичта си към тебе?
И мойто ще гние – на твоята малка робиня, поредната, една от всичките. Превърнал си душата ми в Личен кенеф и гнусиш! Петниш чистите й пеперудени стени, лекьосваш, мажеш...
А аз съм се свила на пода пред вратата ти като кучка – смирена и покорна... и само за едно те моля: Като свършиш, пусни водата... че мирише...
Няма коментари:
Публикуване на коментар