Обобщение

Всъщност като малка наистина си представях, че съм принцеса, както всяко момиче мечтае... Образът на принца отново изплува в съзнанието ми, сякаш беше скоро времето, когато осъзнах, че не приказка ще бъде моят живот и не златни ще са пантофките, които губя.. Много отдавна ме приземиха на асфалта толкова грубо, че чак усетих вкуса му... и си ожулих коленете, и двете.. Ликът на принца, вместо да остане там далече, заедно с одраната ми кожа по асфалта, си ме преследваше всичките тия години с тъмните си очи, светлата си коса и сляпата отдаденост към невинната любов... Преследваше ме с гордия и аристократичен маниер, с безумната жертвоготовност, със смелостта на влюбения...
И си мислех, че търся точно тия качества... Но се оказва, като се замисля, че въобщ
е не е така... Добродушието, жертвоготовността, честността никога не са били привлекателни... Ние не ги харесваме тия залупеняци, дето ни приемат такива, каквито сме, които ни търпят префърцунените капризи и които ни гледат в очите! Ние харесваме лошите момчета, които гледат страшно, бият се, пият повече, отколкото могат да понесат, карат колите бързо и безотговорно.., демонстрират сила и безнаказаност... и не ни обръщат ник'во внимание!
И кво стана с русия принц и влюбения му поглед?! Кво стана с добротата, която за нас е най-важна?! - Ми той си стои, за да покаже, колко далече е желанието от идеала, за да напомни, колко наивни бяха датските илюзии и колко виновни сме всъщност пред мечтите си... Които, макар и да не изчезват с времето от съзнанието ни, нямат никаква власт над нас... и принца от детските сънища и на колене да падне, пак ще погледнем встрани, дирейки атипода му, който дори не е със светла коса...

а приказката няма да има щастлив край, понеже предопределените в началото половини никога не се събират ;)

Дами, Филип!

детелина?

Работата е там, че отдавна не мога да пиша...
А, когато бях малка, имах стил на писане - личен, мой си, уникален, детелинен... и... другите го харесваха... И май ми завиждаха за него! Но го изгубих по пътя към щастието... получих някои радости и си изгубих 'таланта'. Щастливите хора не пишат. Пишат тези, които усещат болезнената липса на удовлетвореност. Които чувстват празнота и с думите опитват да я запълнят... А аз поисках да открия други неща, да запълня пропастите с радости - ефимерни и нерентабилни... И се захабих, а душата ми загрубя... Сега разбирам, че въобще не си е струвало...
Вече не чувствам нищо, не усещам дори липса... а дупките си зеят пред мене грозно празни, дълбоко изкопани и незапушени... Дори не ме боли, като гледам в черната им тъмнина..
Сега нямам стил, нямам почерк дори, щото щракам по черните копчета на клавиатурата.. и думите излизат банални и изтъркани, шаблонни... И неубедителни при всички случаи...
бих те помолила за помощ, но предчувствам немия ти отказ, затова ще замълча! аз не мога да овладея нищетата на живота и не мога да искам от тебе закрила, понеже не заслужавам...
А дупките растат и чернеят, погубвайки детелинената ми същност, разяждайки като с киселина живите останки... Дали след време нещо ще остане от мене..?

Дикинсън има едно хубаво стихотворение , което в превод звучи така:
Да се направи прерия са нужни -
пчела и детелина,
пчела и детелина,
и една мечта голяма...
Но и мечтата само стига,
ако пчела и детелина няма.

Мечти нямам, жужащи не понасям... Искам си детелините! Моля!!!

"В поле осеяно с цветя,
детелинен цвят се търси..."

Рицарят на черната дама

Автобусът е пълен, а аз пътувам за Там... Мразя това „Там”, мразя и автобусите!
Но обичам тунелите - дъждът спира да шляпа по тенекиения покрив, и за половин минута успявам да си чуя мислите...
„Моли ме да го вкарам във моята приказка, но не искал нищо от мене... Мечтаел за идеализирана връзка с дамата на сърцето си... той бил рицар... За миг си го представих с 40 килограма желязо върху му да повдига шлема и сковано да се навежда за поклон.. доста шумен поклон! Железният човек... Не - ламариненият! Добре поне, че е як, че да не го смажат доспехите. Смея си се сама в рейса, представяйки си метросексуалния му гъз в метална обвивка!
Искал да му подаря кърпичка с инициалите си, която да мирише и да си мечтае за мене, да се срещаме тайно в тъмните градинки на лунна светлина и да се гледаме в очите, да си разменяме тайни писма чрез най-доверените ни неграмотни слуги, или по гълъб направо?
Оффффф!!!!! Мразя безпочвени сантиментални откровения. Аз поне тая нива не съм я наторявала, нито съм поливала ... За Бога, нищо не съм сяла! Няма да прибирам чуждата реколта, ей!
Да си оправя сам бакиите, да си събира версиите, да си сърба попарата и да ми се маха от главата, че ставам агресивна! Да излезе от въображаемото си Средновековие и да се върне в мръсната съвременност, на чийто вход от десет години пише 21 век. Да влезе и той в него, щото да изоставаш не е модерно... даже граничи с патологичност! ... Тука дами няма! Тука има парцалколюбки, влюбени единствено в собствената си меркантилност! Ако не го приема, значи е куп ръждясали, прогнили ламарини! Т’ва вече не е вървежно! Пункта за събиране на вторични метали го затворих отдавна, много преди него, и нямам никво намерение да го отварям пак!
Даже се изяждам от яд, че си губя трийсетте секунди в размишления за него, вместо да си мечтая за Тебе!”
Светлината в тунела се показва.. Как я мразя! Почти колкото автобусите и онова Там! Дъждът се стича от покрива на рейса по стъклата и отмива мислите... те и без това бяха за отмиване ..

Би ли ме обикнал?

Би ли ме обикнал?

Властелинът на черната крепост си, а аз съм една от десетките слугини. Нямаш семейство. Не обичаш никого. Не плачеш, не се усмихваш. Кръвта ти е ледена, лицето каменно... Но погледът искри! Нямаш приятели, но и липсват врагове... Не уважение, по-скоро страхопочитание.

Аз съм обикновена, но имам специална задача – да ти мия краката! Всяка нощ сънувам, че ме целуваш. Вечерен блян, приказка, която си разказвам сама, за да не заспя. Така от векове... А ти не целуваш, не галиш, не милваш. Не мразиш, но и не обичаш. Нараняваш... Имаш нужда от мене, но моето място може да заеме всеки. Свършваш си работата и тръшваш вратата... а след тебе вони на урина... и не само! Причиняваш ми болка! Извиваш ми ръцете, биеш ме през лицето, сритваш проснатото ми на пода тяло, плюеш върху ми... А аз вия от болка и унижение, гърча се в ръцете ти в последни предсмъртни конвулси . Стискаш с грубите си мазолести ръце цялото ми съществуване и то постепенно издъхва. Хрипти и агонизира под натиска на жестоката ти мъжка сила..., мъчи се да си поеме въздух, но не би! Не заслужава да диша без болка.
Колко робски тела, гният в твоята кула, задушени от обичта си към тебе?

И мойто ще гние – на твоята малка робиня, поредната, една от всичките. Превърнал си душата ми в Личен кенеф и гнусиш! Петниш чистите й пеперудени стени, лекьосваш, мажеш...
А аз съм се свила на пода пред вратата ти като кучка – смирена и покорна... и само за едно те моля: Като свършиш, пусни водата... че мирише...