Тая не е твоята сукуба. Аз съм. 

Миналата вечер се стресна в съня си от вой. Събуди се припотен.

Горе в ъгълчето, където стената се докосва до тавана, точно над леглото ти, уловени в паяжина, мечтите ти се давеха в предсмъртните си крясъци. Точно в три и двадесет  и три.  

Помниш ли, че ти казах, че не си виновен? Виновен беше, глупако. Помниш ли, че преди години поех отговорността за потрошените ти на прах мечти? Тогава всъщност ти потроши същината ми - с крака, тъпкайки я.  Като глезено дете, което си унищожава старата играчка, за да не я вземе съседското бедняче. 

Тогава те излъгах, за да спя спокойно. Не! Ти не бе прекалено добър, прекалено свестен или прекалено разбиращ.  Тогава беше боклук!

А сега си глупак.  Знаеше, че така ще стане и тоя път, но надеждичките те хранеха. А сега се държиш като ранено добиче.

Белезите са ти врязани в сърцето. И в три и двадесет и пет имаш очите на смъртник. 

След кошмара, задуха и сънната парализа оставаш само с мен.

На моята лавица с буркани с формалин, където държа откраднатите сърца, резките ще стоят добре. (Защото  тая не е. Аз съм твоята сукуба.)