Аз не съм от тоя свят..

Аз не съм от тоя свят. Родена съм много далеч от тука, на Края на Вселената... Но ми ми доскуча да ме ограничава линията на свършека и реших да видя как живеят тия по средата, които дори не знаят за нейното съществуване. Без на никого да се обадя тръгнах, накъдето ми видят очите, и пътят ми ме доведе при хората, без да ме подготви предварително как всеки ден ще ме осакатяват те. Пътувах до тук съвсем за кратко – за някакви си секунди видях как изригват звезди, как погиват планети и как се раждат светове. И в тези мигове на безвремие съзерцавах най-изящната красота, която може да бъде видяна. И така съм се унесла, взирайки се в грандиозната първична мощ, че съм объркала посоката... и се озовах тук..

А аз не съм човек. Никога не съм била, затова и не се разбирам с човеците. В нощите, когато се прибирам към дома си, те ми говорят, очаквайки да им отвърна. А аз ги подминавам, понеже ме отвращава неясното и бясно мърдане на устните им. Мразя гласовете им - пищящи и дразнещи, мразя ръцете им – мръсни и груби, мразя телата им - безформени и лишени от смисъл...
Те ми разкъсват душата с острите си нокти, захапват пърчета от плътта ми, омърсяват ме с погледа си, обиждат ме с мислите си, унижават ме с държанието си. А аз ранена и наскърбена си тръгвам от тях.
Оставям грозотата им зад мене, пренебрегвам жалката им нужда от подкрепа, загърбвам им егоистичната, себична суета... И след мене те гледат с откачен и неразбиращ поглед.. погледът на умопомраен...
И те са всичките такива.

А аз обикалям в студа и мокротата на нощния град. Прелитам над шахтите, стъпвам в локвите... и си говоря сама... или с куклите, или с кучетата...
Понякога заговарям манекените по витрините. Те така приличат на хора, но са други! Смея се на раздърпаните им коси и ги лаская за мъртвешката им застиналост. А те така безжизнено гледат, че аз се влюбвам в безвремието, с което разполагат.
Или кучета по градинките, скимтящи с подвити опашки, треперещи и гледащи молещо, покорно. Само във техните очи мога да позная себе си...

Иска ми се върна вкъщи. Но се изгубих и не помня пътя назад. Лутах се хиляди пъти из безкрая, в търсене на оная граница, от която избягах преди толкова време. Но все не я откривам и се връщам тука все по-отчаяна и все по-нещастна.., за да си говоря с кучетата и куклите... и да подминавам хората

Всеки се спасява поединично, както може...
Колкото и да не ти се иска да постъпваш егоистично, трябва!
Никой не мисли за тебе, що ти да мислиш за другите?
Замисли се! Тука се борим не просто за победа, а за оцеляване!